Карнавалът..

by Теодора Ангелова

..е нещо, за което ни напомнят по-рядко новинарските емисии и все по-често жълтеещите рубрики по вестниците. А също най-вече ония моменти от медийното време, които са просто кръпки, когато няма нищо значително за казване.

Та така и сега протича карнавалът в Рио де Жанейро. По някаква случайност може би и ти, години преди да узрееш като гражданин с ‘будна съвест’ и ‘трезва преценка’, си гледал зяпнал с часове по Фешън ТВ.  Мислил си как в момента целият свят прави същото като теб. И няма как да не прави същото като теб, речеш си. Това е толкова грандиозно, значимо, масово, глобално, осезаемо случващо се. Сякаш е единственото, което не изисква спекулациите ни, икономическите ни анализи, не гъделичка политическите ни пристрастности и не провокира огромния брой интерпретации. Няма дебат, няма опозиция, няма срещи на Г-20 или  Г-200 относно него. Има празник.

И какво да му коментираш, наистина? И какво има да му проследяваш? Панаир на суетата. Какво да искаме от медиите?

Никой не обвинява медиите. Вътрешният ми конфликт в момента чисто и просто ме гложди затова, защото и аз съм променила своите ‘рубрики без смислов акцент’. Вече дори не си въобразявам, че хората по света стоят втренчени в някакъв карнавал и са ‘дистанцирано съпричастни’. И аз не го правя.

Питайте пак Г-20, ако щете, и съвета за сигурност на ООН питайте, и ще погледнете на карнавалите в Рио де Жанейро като пир по време на чума. Питайте вестниците и ще ви кажат как сме на ръба на ядрена зима, питайте учените и ще ви кажат как природният катаклизъм нищи спокойствието, земната кора, а също и черепните ни кутии. Питайте и ЕС, за да се осведомите за дефиницията на гражданска война, за вероятността от хиперинфлация и за това как петролът се е превърнал в по-ценен от кръвта, която уж още тече във вените на данъкоплатеца.

Да, но от другата част на земното кълбо не си представяме как една група хора си играе с кризата и буквално я отмива от себе си в карнавалната лудост. Ние сме единодушни колко е глупаво да сложиш маската и да избягаш. И го заявяваме най-убедено, докато носим маската на компетентността, отговорността, на бюджетния дефицит, на месията и мъченика едновременно. На кратко казано, маската на човека, който се е сметнал за център на света. Да играеш на господ пристрастява. Да продължаваш да играеш на господ, правейки грешка след грешка, потъвайки в собствената си безпомощност е омагьосан кръг, имащ вземане-даване със социалния мазохизъм в глобален мащаб.

Уви, центърът на света е другаде сега. Напук на негативизма, с който ‘трезвомислещият’ зарежда понятието ‘карнавал’. Там, ако не никой, то поне по-малко се страхуват/срамуват да облекат себе си в необичайното, непознатото. Не изпитват ужас от това да видят себе си различни от това, което другите разчитат да видят. Не само в Бразилия, но и навсякъде другаде, се убеждавам, че карнавалът е необходим вид терапия. Гротеската, кичът, безумието са някакъв вид панацея срещу всичкото вземане насериозно и самовтълпяване на важности. Панацея, взимана ежегодно и сякаш отпращаща на заден план пресметливостта и планирането на разхода. Също така убеждаваща, че ентусиазмът, старанието, усилията и всичко останало може да се случват, без стабилната логика, без необходимостта от тях и без някой да бъде притиснат до стената от нужда за действие (или социално недоволство). Южна Америка е континентът на полюсите, на гражданските войни, на неравенството и социалните кризи. На карнавал обаче няма богати и бедни. Няма универсално съвършенство и псевдомодел. Там благоприличието, щампите, шаблоните за адекватност са разбити на парчета и са понастоящем руини.

Защото новото време от либерална епоха се превърна във време, налагащо рамки, критерии, строга далновидност и целенасоченост, спестяване (на пари, усилия, мисъл и лична свобода).. а и “затягане на коланите” на мисълта и волята като резултат. Затова трябва да се напомни, че в Южна Америка все още има примерно момичета, за които е предизвикателство да си ушият лъскав костюм, тежащ 200 кила  и да се разхождат в него дни наред, за да покажат себе си различни. За да бъдат не кралиците на бала, а кралиците на карнавала. Без да има смисъл и цел, без да има друго освен мисъл и удоволствие в суетата на настоящия момент.

Защото ние сме превърнали в табу експериментирането със себе си. Затова трябва да се напомни също, че все още има  хора, които си играят с човешкото и го представят в облик, който е различен от всичко, което може да осени предприемчивия далновиден спестовен европейски акъл.

Да, предполагам, адекватният читател ще репликира: “За всяка сцена си има актьори.” Ако не разменяме ролите си обаче, стигаме не по-далеч от непрекъснато пресмятане колко точно дни остават до края. До края на петрола, до края на търпението, до края на мандата, до края на тая криза и до началото на следващата..

..Истината е, че не се намираме в опасност от ядрена зима. Намираме се в опасност от социална зима. Хуманитарният ресурс не е по-маловажен от хуманния дефицит. А нашите общества не се нуждаят толкова от рехабилитиране на маргиналните групи, колкото от някакво човешко нравствено реабилитиране на всички останали. Ако в sci-fi романите през миналия век са писали за автоматизиран свят, без наличие на човешки материал, то прогнозата е почти актуална – светът е все пак автоматизиран, но за съжаление с наличието на човешкия материал и именно чрез него и неговия прогресивен икономически-политически светоглед.